Творчеството на Nuyomi

[Nuyomi]

Такам... айде и аз да си покажа произведенията, макар и много от вас да ги знаят (е не много....)

Понеже съм мързел по рождение ви пускам направо линковете към нещата ми:

https://s183.photobucket.com/albums/x159/Sand_Temari/?start=0
http://tan4eto1992.deviantart.com/gallery/

Ако изявявате желание, да ползвате някой профил... Сори гадна съм и не давам Ако някой изяви желание да му направя нещо - готово, но да давам вече готови не ми се нрави като идея, по простата причина, че профили правя по молба на някой и то специално за този човек, или за мене си специално. Айде да не съм толкова лоша, може да се пробвате да питате за нещо, но има голяма вероятност да не разреша да се ползва. Профилите със Зеро са НАПЪЛНО ЗАБРАНЕНИ дори за питане Гадна съм, но и ревна към творенията си...
Скиците в DA не са всичките ми... може би скоро трябва да update-на нещо там Както и да е - приемам всякакви коментарчета ^^ . Ако не ме мързи може скоро да си пусна някой от фиковете тука (ествествено ще е в тази тема ^^) Това е от мен ^^

[Gray Witch]

В графиките от много отдавна съм те признала за GOD xD Страхотни ги правиш всичките,а има и някои направо гениални, like this:


Повечето рисунки ти ги коментирам като ми ги пратиш в skype и понякога бая критика отнасяш, ама съм си такава, gomen Фиковете - и там понякога не ти прощавам при рецензията :D, но иначе си ми харесват. "Жътваря" като идея беше страхотен ^^

[Nuyomi]

Чакай те още не са пуснати

Gray Witch: Е да, ама си ги споменала, а и не е голям спойл ^^

Nuyomi: а как се моля и новия да ти хареса само да завърша първата глава..... :"}

[Kiara_Yuichi]

Много ме кефи творчеството ти душа..., не веднъж съм те признала теб. ^__^

Ако някой изяви желание да му направя нещо - готово, но да давам вече готови не ми се нрави като идея

Ще се възполвзвам от това..., когато имам нужда от нещо

[Psycho.Dreamer]

Суперско
ЛелЕеЕе...мн ме радва всичко!

пП.Познавам,може би само 1 човек,който има такива красоти

[Nuyomi]

Време е да покажа писателските си умения Това е един от разказите ми и се казва Sekai .... не знам дали е добър или не ^^ ама аз си го харесвам. Общо са 3 глави, но няма да ги пусна всички наведнъж такам приятно четене!

.:Sekai:.

Случайно запознанство

„Хей Хана... Помниш ли как се запознахме?”
-------------------------------------------------------------------------
--Ой теме! Няма да се измъкнеш?! – викаше гневен униформен мъж на мотор, които гонеше младо момче със сини очи и черна коса на иглички, която изглеждаше доста разрошено. Младежа също караше мотор, но доста по умело от възрастния мъж. Той се шмугваше без проблем измежду всяка кола докато най-накрая не се измъкна.
--Трябва някъде да се скрия. – измърмори момчето и погледа му се насочи към стара църква. – О там ще е идеално онзи идиот няма да се сети къде съм. – по лицето му вече се виждаше и самодоволната му усмивка. Чернокосия влезе вътре заедно с мотора си, реши че така е най-добре. Като се заоглежда мястото беше доста привлекателно. Стара сграда, потрошена, но въпреки всички по странен начин очарователна. Младежа седна на мотора и подпря главата си с ръце, като тях постави на кормилото, после се загледа в един от прозорците пред него. Беше голям, кръгъл и в най-различни цветове, които осветяваха всичко наоколо. Цветята, които падаха под светлината на прозореца, бяха най-очарователни... Цветя?!
--Какво правят те тук? Насред църква? – момчето слезе от мотора си и се запъти към тях, но изведнъж всичко стана черно и той се строполи на земята. Последното нещо което видя бяха чифт черни ботуши вървящи към него.

Хана се беше усамотила на най-любимото си място в този така голям и шумен град. Момичето обичаше да гледа жълтите цветя обагрени в други цветове по вина на един от прозорците в църквата. Тука винаги беше спокойно и тя можеше да помисли или просто да остане сама. В момента трябваше да помисли. Баща ѝ ѝ беше намерил работа при The Soldiers. Този човек воабще не мислеше. Вярно, че Хана имаше уменията за работата, но тя воабще не приляга на едно момиче. Понякога мислеше, че баща ѝ я има повече за момче отколкото за момиче. Толкова ли му беше трудно да разбере, че там ще е обградена от шепа идиоти, които от прекалено много дългове и останали без свободно време за свалки само ще я гонят и канят на срещи. Момичето беше ходило там един път с баща си и долната паплач не спираше да я оглежда и да ѝ подсвирква, когато е сама. Нормално беше ако баща ѝ е на около да не правят нищо, все пак беше майор, но да я вземе там като знае какви са поданиците му – това просто я вбесяваше. Вярно, всички войници бяха професионалисти, но извън служебно време характера им беше ужасен. Хана протегна пръст към едно цветенце и леко го побутна.
-- Какво да правя? – изведнъж тя чу шум отвънка и реши, че най-добре е да се скрие. Когато натрапника влезе вътре влачейки мотора си Хана на момента установи, че този индивид е от Soldiers. Какво ли търсеше този тука? Да не би баща ѝ да го беше пратил? Тя реши, че е най-добре да го нокаутира, а после да говори с него. Беше и почти сигурна, че е някой самодоволен кретен. Тя се придвижи бавно и тихо покрай стената, а този дори не я забеляза. Наистина ли беше от Soldiers? Който и да e той беше нарушил спокойствието ѝ и си заслужаваше нокаутирането. Само след секунда чернокосия младеж беше повален на земята, а дългокосото момиче вървеше към него за да го завърже. Докато го вързваше за каменната подпора Хана се загледа в заспалия поглед на момчето, лицето ѝ леко поруменя, а и имаше защо - чернокосият младеж беше доста привлекателен и млад. Младото момиче все повече и повече се съмняваше в това че застаналия пред нея е Soldier.

Когато младежа започна да отваря очите си всичко му беше в мъгла. Нормално беше да направи опит да се изправи, но за нещастие беше завързан.
--Мамка му! – изсъска той и продължи да се опитва да се отскубне от прегръдката на въжето.
--Няма смисъл... Soldier – чу се момичешки глас и чернокоското се обърна. Пред него стоеше момиче със черни високи ботуши, черни къси панталонки и блуза тип полу-поло, но без ръкави. На младежа му заприлича на по-секси женска униформа на Soldier. Това което се открояваше от дрехите на момичето бяха дългите ѝ тъмно-сини коси стигащи до кръста и пурпурно-червените ѝ очи.
--Ооо.. в рая ли попаднах? – попита момчето, а момичето пред него само завъртя очи и измърмори нещо. Следващата ѝ реакция беше да забие юмрук на беззащитното момче.
--За момиче удряш силно tenshi-san.
--Не съм tenshi малоумнико. Явно всички Soldiers са кръгли идиоти! – изсъска тя пред изумения поглед на момчето. Ама това момиче имаше страшен характер!
--Е добре как се казваш тогава? – попита той като се мъчеше да не я ядосва много и да я разсее докато се измъкне. Все пак това му беше най-силната страна – да се измъква от най-заплетените ситуации, а тази беше като детска игра.
--Хана... ти?
--Зак. Много ми е приятно да се запознаем Хана-чан ^^
--Запази си любезностите измет такава.
--Ой, ой момичетата не трябва да използват такъв език, не им приляга. – в този момент когато Хана погледна Зак единственото нещо, което ѝ мина през акъла е че този е идиот... поредния урод от The Soldiers.
Зак стоя така без да каже и дума около половин час, беше се загледал в момичето пред него. Ах... Имаше толкова сладка усмивка като погледнеше цветята, а се държеше толкова студено с него. По лицето му се беше изписала отчайваща физиономия. Не му ли стигаше Кадзу дето го гонеше – е човека има право, Зак избяга от задължението да изчисти цялата база, която да отбележа беше под формата на изоставена барака с 10 легла, ама кой ли би искал да я чисти? Важното беше, че в момента имаше 2 проблема – мадамата, която явно го нокаутира лесно и Кадзу, който пък го диреше под дърво и камък, оставаше му да се измъкне от прегръдката с въжето, понеже вече му писваше, и да намери къде да се скрие до утре сутринта. След още малко усилие Зак най-накрая успя да развърже въжето,а после с бърза крачка се затича към момичето. От The Soldiers беше научил поне едно – бързина, е и умението да се бие ама то на страна за сега. Зак застана зад момичето и прокара ръката си през кръста ѝ като с другата хвана ръцете ѝ зад гърба.
--Ojou-san компанията ти ми е много приятна, но нямам време да се заигравам. Надявам се ако се видим пак някой ден да не се държиш толкова брутално, наистина не приляга на красиво момиче като теб. А и не съм някой сваляч като останалите колеги ^^ . Довиждане красавице. – после Зак направи няколко скока назаде, качи се на мотора си и изчезна от изумения поглед на момичето. Хана стоя така няколко секунди, а после се усмихна и каза:
--Е май има и интересни хора в The Soldiers... може и да приема, татко... – след това тя пак се обърна към цветята и остана загледана в тях.

Зак стигна до една пещера, не далече от града, той свали очилата си, с които по принцип караше, и слезе от мотора. Одеялото и това подобие на възглавница, което беше оставил тук все още си стояха там.
--Е май и днес ще спя тука... Мамка му не ми се чисти бараката. – промърмори Зак и седна на земята облягайки се на каменната стена и се усмихна. – Поне залеза е красив... Дали ще те видя отново... ojou-san...
-------------------------------------------------------------------------
„Помниш ли, Хана? Не беше най-доброто запознанство, но ми влезе в главата и остана там... Ти си остана такава точно както в онзи ден. Така и не се промени...”





Очаквайте продължение обаче кога ли

[Psycho.Dreamer]

Мн ми хареса
Има тук-там някоя пунктуационна и правописна грешка,но историята е добра и те не се забелязват толкова мн (:
Надявам се скоро да видим продължението
*Onegai*

[Nuyomi]

Неочаквана среща

„Хана... Знаеш ли никога няма да забравя деня, в който разбрах, че мечтата да те видя отново ще се сбъдне... даже и повече отколкото бих могъл да мечтая...”
-------------------------------------------------------------------------
Мястото, където Зак остана да пренощува не беше от най-удобните, но ставаше за пренощуване след като си избягал от Кадзу.
--Е млади Зак време да се прибереш в старата и мръсна барака ^-^ - окуражи се момчето и се качи обратно на мотора си. По пътя към базата погледа му беше прикован отново от онази стара порутена постройка.
--Е какво толкоз 2 минути няма да ме забавят много ^^ - каза си чернокоското и зави към старата сграда. Този път преди да влезе обаче Зак остави мотора си пред църквата и влезе вътре, като внимаваше да не го нокаутират пак. След като се огледа и провери момчето разбра, че синекосото момиче го няма, но пък цветята бяха там и този път нямаше никой да го обезпокой докато ги наблюдава. Тези така малки и крехки растения внасяха такова спокойствие. Мамка му трябваше да тръгва, а не искаше. Беше спокойно, тихо и приятно. Аромата на цветята, който се носеше беше така успокояващ... След около минутка мислене Зак реши да си откъсне едно от малките жълти цветенца и да си го занесе в стаята в базата... Е може би малко преувеличих като казах барака с 10 легла ^^”. Базата беше голяма сграда разделена на различни отделения, всяка с по 10 стаички където бяха настанявани различните отряди. Естествено Зак като новобранец в отряд Z1245 трябваше да чисти коридора и тези 10 стаички, а когато някой го пратеха в Sekai да изчисти напълно стаята му, защото после там настаняваха някой друг. Разбира се всеки новобранец чистеше отделението поне 1 месец, но дойдеше ли ред на Зак той винаги гледаше да се измъкне. Лошото беше, че точно тази седмица бяха изпратили един от офицерите в Sekai и скоро щяха да настанят пак някой новак, който тепърва почва да се учи. Всъщност Sekai беше град на Палас, планета която била открита преди 100 години и заселена от хората, а сега там се водеше ожесточена война и се налагаше често да се изпращат войниц. Носеше се и слух, че който се връща от там никога не е жив и абсолютно никой не беше радостен да чуе, че го изпращат там. Както и да е, Зак скоро нямаше да го пратят на сигурна гибел, а сега трябваше да се прибере и ще не-ще да изчисти стаята за новия член на отряда.
--Не може ли в този скапан отряд да пратят поне едно момиче... Само в нашия са единствено мъже -_-‘’ вече става досадно да гледам тези старчоци. – в съзнанието на Зак изплува пак спомена, за онова момиче с буйния нрав, сладката усмивка и пурпурните очи. – Ах искам да те видя пак ojou-san... – промърмори си момчето и се качи на мотора си готов да се обрече на пълна скука и нападение от Кадзу.

Зак влезе в отделението напълно незабелязан и набързо се шмугна в стаята си. Стаите им не бяха кой знае какво. Просто малка стаичка достатъчно голяма за да побере едно легло, гардероб, маса и стол, и малко оставащо пространство да се движиш. Естествено имаше си отделна баня и тоалетна, а за военна сграда беше даже доста важна подробност, че не делиш банята с останалата част от отряда. До гардероба имаше и един малък шкаф, където Зак специало държеше 2 чаши, няколко снимки и една книга. От там момчето измъкна едната стъклена чашка и я напълни с вода, а после сложи жълтото цветенце вътре. Чернокоското седна на леглото и се загледа в него. Какво малко нещо, а какъв уют внасяше в тази килия.
--Аре стига съм се застоявал имам да правя пълно почистване на стаята за новия член на отряда. Дали ще е дърт или някой на моята възраст? – питаше се момчето, а след като излезе от стаята си някаква стирка, незнайно от къде появила се, го цапардоса по главата и го запрати на земята.
--Къде се губиш бе хлапе! – извика гологлав мъж, на около 30 години с тъмни очила.
--А здравей Кадзу ^-^’ – усмихна му се неловко момчето. – Какво правиш?
--Търся те от вчера лентяй такъв! – после гологлавия мъж хвърли на Зак стирката, с която го удари, един парцал и кофа с препрати. – Бягай да чистиш! Знаеш, че няма да се отървеш.
--Тц... Знам, знам... – момчето се изправи и преди да се залови за работа попита. – А коя стая трябваше да изчистя?
--Ей тази. – Кадзу сочеше стаята срещу неговата.
--А... Да вярно, че изпратиха Рен в Sekai.
--Изместиха Джин в друг отряд, а на негово място дойде един нов... Не е на твоята възраст затова оставихме стаята на Рен за новака. Точно срещу теб.
--Ох мале... Е да се захващам за работа, че иначе има да вися тука цял ден. – момчето събра всичките си принадлежности, с които щеше да чисти, и влезе в стаята. Още с влизането си очите на синеочкото светнаха. – Рен обичам те човече! Където и да си дано ме чуваш ^^ Спестил си ми доста работа! Ок! Да чистим ^^.
Работата не беше много, но Зак все пак трябваше да изчисти прахта, да измие банята и да оправи леглото. Беше редовна процедура за всяка стая да има оставени по 2 ключа на бюрото. Единият го взимаха новите обитатели на стаите, а другия се носеше на нещо като рецепция, ако случайно някой си изгуби ключа да го намери там, а и по време на мисии пак ги оставяха там. Зак така и не разбра, защо новите трябва да носят втория ключ, които е бил там, та да го носят пак там... Беше сложна работа и объркваща. Сигурно за да научат базата или нещо такова. Както и да е Рен беше оставил не 2, а 3 ключа. До 3-тия имаше и една бележчица и Зак я вдигна да види какво пише на нея.
„Зак знам, че няма да се отървеш от чистенето на моята стая, та ти оставям един ключ. Сигурен съм, че ще ти потрябва ;) С най-добри пожелания: старото ти приятелче - Рен”
--Хъх? Че за какво ли ще ми е? – Зак гледаше объркано към ключа, но въпреки всичко го пъхна в джоба си и продължи с чистенето.

Слънчевите лъчи проникваха през големия прозорец, на стаята и огряваха красивото лице на Хана. Тя стоеше мирно пред огромното, дървено бюро на баща си, а той от своя страна я наблюдаваше изпитателно.
-- Приемаш го доста по-добре отколкото очаквах. – изведнъж продума възрастния майор.
-- Друг избор да имам? – тона на момичето, не беше кой знае колко уважителен, но баща й си го заслужаваше все пак, и той го знаеше много добре.
-- Права си – нямаш. Офицер Рен Джоунс от отряд Z1245 беше изпратен в Sekai. Ти ще заемеш неговото място, като твой партньор ще бъде неговият бивш партньор, ще се запознаеш с него по-късно. Сега се запознай с сержант Кадзу Оливиери.
-- За мен е чест редник Хасегава. – отговори Кадзу подавайки чест на младата дама.
-- Моля ви се викайте ми Хана, не искам да ме бъркате с баща ми.
-- Както желаете... Хана. – усмихна й се леко мъжа.
-- Кадзу. Оставям я в тоите ръце. Може да напуснете.
-- Да, майоре. – отвърна мъжа, а младото момиче изгледа студено баща си, като после последва новият си началник.

Зак тъкмо беше приключил с почистването на бившата стая на Рен и в момента се беше излегнал на леглото. Погледа му беше привлечен от жълтото цвете, което беше донесъл по-рано. Момчето се наслаждаваше на почивката си, когато на вратата се почука доста силно.
-- Зак мързел такъв излизай! – от другата страна на вратата се чуваше Кадзу.
Момчето стана и бавно се придвижи към вратата.
-- Дали да не се скатая? – промърмори леко младежа, но при следващото почукване реши, че е по-добре да излезе. – Кажи какво искаш старче.
-- Имай повече уважение ефрейтор Страйф! – изкрещя мъжа пред него и Зак се досети, че сигурно е с новия член на отряда.
-- Знаех, че си арогантен, но да се отнасяш с такова неуважение към командващия те сержант си е за наказание. – гласа, който изрече това, беше много познат на Зак и момчето се заоглежда, но наоколо нямаше никой... което водеше до мисълта, че въпросния субект стой зад Кадзу. Най-накрая намесилата се в разговора се показа. Беше младо момиче с тъмно-синя коса, червени очи и носеше женската униформа за Soldiers.
-- Хана! – възкликна Зак.
-- Здравей Зак. – усмихна му се момичето, а после го удари по главата. – А това е за вчера!
-- Вие двамата познавате ли се? – попита ги Кадзу, който гледаше отстрани.
-- Да... по странни стечения на обстоятелствата. – каза усмихнато Зак.
-- Е добре тогава, понеже от сега нататък тя е новият ти партньор. – след изреченото Кадзу се обърна и замина, а Зак прегърна Хана от радост, като после си понесе удара и надменния поглед от новата му колежка.

-------------------------------------------------------------------------
„Да разбера, че от сега нататък щяхме да бъдем заедно някак ме зарадва... Беше забавно, нали?”

[Nuyomi]

Очакваният край...

Хана се беше свила в ъгъла на леглото си, прегърнала с все сила коленете си и гледайки писмото пред нея. Последното нещо останало ѝ от Зак Страйф... Днес вече ставаше 1 година, а момичето непреставаше да чака и чака. Препрочитайки наново писмото за пореден път, спомените нахално продължаваха да нахлуват в главата ѝ...
-------------------------------------------------------------------------
Бяха минали няколко месеца от както Хана се беше присъединила към отряд Z1245 и беше сложена като партньор на Зак. Двамата се разбираха доста добре, като се изключеха караниците им и гонитбите из коридорите на базата. В мисиите Зак и Хана бяха безпогрешната двойка и винаги ги изпълваха с лекота. Едва за 4 месеца и двамата бяха повишени и Зак вече беше сержант, а Хана ефрейтор. Момичето винаги беше ранг под партньора, си но това не пречеше на взаимоотношенията им. През почивните си дни те се забавляваха, или се измъкваха и отиваха в църквата, където се запознаха. Това беше любимото място на синекосата девойка, а чернокоското обожаваше да я гледа усмихната, затова и обичаше да я придружава там. Всички членове на отряда, които бяха по-възрастни от сержант Страйф и ефрейтор Хасегава, мислеха, че двамата ще са перфектната двойка, макар и взаимоотношенията им да не вървяха в тази насока, но винаги се радваха, че двамата се разбират добре, и обичаха да ги наблюдават, та дори между младите да се води караница.
-------------------------------------------------------------------------
„Моето красиво синьо цвете... Минахме през много неща заедно, нали? Повишиха ни по едно и също време, сприятелихме се много въпреки начина, по който започна запознанството ни. Прекарахме много хубави и незабавими моменти заедно... Един обаче никога няма да забравя... Когато всичко се разви в друга насока... Нощта на наблюдателната кула... Помниш я нали?”
-------------------------------------------------------------------------
Беше дъждовен и мрачен ден, всички се бяха прибрали от мисията си, а Зак и Хана бяха повикани от майор Хасегава. Той може и дабеше баща на Хана, но за всичкото време, от както Хана постъпи при Soldiers, Зак не беше видял и един път бащата на момичето да се отнесе към нея както подобава. За него синекоската беше просто поредната пешка на шахматната дъска. Точно този ден майора заяви на двамата, че са повишени в по-висш ранг. Всички от отряда бяха щастливи за своите колеги и бяха решили да отпразнуват това. Естествено, на Зак идеята не му хареса и момчето се покри за целия ден. Хана го беше търсила няколко пъти, но без успех, дори и стаята му беше празна. След цял ден обикаляне, накрая синекоската се измори и се върна в стаята си да си почине, но още с влизането нещо прикова погледа ѝ. Три жълти цветя поставени на масата. Същите като тези от църквата, и същите, които беше намерила и първият ден, когато постъпи като Soldier. Момичето затръшна вратата и хукна към главната стая на отделението им.
--Кадзу! – извика момичето и на момента прикова вниманието на гологлавия мъж.
--Какво има Хана?
--Къде е Зак? Кажи ми веднага! – мъжа пред нея се усмихна, а после стана и направи знак на момичето да го последва.
Кадзу се спря поражогасителния план на базата и посочи с пръст едно от квадратчетата, на което нямаше име.
--Ето тук е. Винаги отива там, когато иска да се усамоти. Това е наблюдателната кула, макар че спряха строежа, когато започна битката в Sekai това място остана най-високата точка в базата.
--Благодаря, Кадзу! – каза радостно момичето и се затича към сданието, което ѝ беше посочено.
Хана се беше качила на последния етаж на кулата за наблюдение. Той беше просто една каменна плоча. Зак лежеше точно посредата на тази плоча и гледаше звездите, а Хана се вбеси още в момента, в който го видя. Тя се придвижи бавно напреде и застана точно над Зак, той от своя страна я погледна въпросително. Момичето обаче не обели и дума, а просто опря крака си в гърдите му.
--Как го направи? – попита тя, гледайки строго и ядосано.
--Кое? – едва измънка Зак от своя страна.
--Знаеш много добре кое! Цветята в стаята ми! Имаше ги в деня, в който дойдох, имаше ги и днес! Само ти знаеш за тях... Затова как го направи! – очевидно беше, че Хана е ядосана, но погледа, с който я гледаше Зак не беше по-малко мил. Момчето хвана крака ѝ и рязко го дръпна, което движение събори синекосото момиче.
Зак застана над нея, хванал китките ѝ и непозволявайки на Хана да помръдне. За първи вид Хана го виждаше такъв, а в погледа му се четеше ярост, която направо я плашеше.
--Не те интересува ни най-малко. – отговори спокойно той, продължавайки да я гледа по този начин. Така Хана се взираше в погледа на колегата си около половин минута, след което измети погледа си встрани. Момичето измрънка нещо под носа си, което трябваше да звучи като „Съжелявам”, но Зак така и не помръдна.
--Погледни ме. – изрече, той след около една минута, която изглеждаше като вечност за Хана.
--Не искам.
--Хана... Погледни ме. – момичето знаеше, че не може да отказва завинаги, и че явно Зак няма намерение да я пусне скоро, затова и се подчини. Гледайки в небесно сините му очи този път тя не видя гняв, а нещо далеч по-различно – нежност. Защо обаче я гледаше така... Скоро дойде и отговора на въпроса ѝ. Зак се наведе към нея, след което я целуна нежно. Захвата му беше достатъчно силен, за да не допусне на Хана да мръдне, но и сякаш тя самата не искаше. Чувстваше се сигурна в неговите ръце и не искаше това да свърши. Синекоската отвърна на целувката на младежа и така започна техния малък романс.
-------------------------------------------------------------------------
Хана продължаваше да се взира в писмото от Зак. Всяко изречение, всяка дума събуждаше по един красив спомен. Няколко сълзи паднаха от очите на момичето, след като си припомни и последния ѝ красив спомен. Трябваше им половин година да признаят чувствата си, и още толкова за да бъдат разделени.
Зак и Хана бяха повишени 6 месеца по-късно, и длъжността на чернокосия мъж вече беше офицер. Това автоматично го изпращаше в Sekai. Независимо колко Хана умоляваше баща си, и отказваше да приеме това един ден Зак просто вече го нямаше, а от него беше останало просто това писмо и едно жълто цвете. След заминаването на Зак, Хана отказа да има друг партньор и това вече продължаваше 1 година. Преди 4 месеца беше обявен и края на войната в Sekai, но Зак така и не се върна. Хана знаеше, че има останали войници там и се надяваше синеокия мъж да е сред тях, но той не се връщаше. Въпреки, че и беше обещал... Може би бяха няколко написани реда, но беше обещание.
По едно време мислите на момичето бяха прекъснати от Кадзу, който почука на вратата и я извести, че баща ѝ я вика. След заминаването на любимия ѝ отношенията с баща ѝ се бяха влошили, и това не беше особено радостна новина за Хана.
Червенооката девойка прекрачи напред и погледна злобно мъжа пред нея.
--Искала си да ме видиш, Хана. – чу се дрезгавия глас на баща ѝ.
--Относно Sekai...
--Вече говорихме за това...
--Не! – взе отново думата синекосото момиче. – Така и не ме повиши в офицер, за да не ме пратиш там! Омолявах те да оставиш Зак, но ти не! Сега войната там свърши и то преди 4 месеца! Той е жив татко! Знам го! Днес пристига още един кораб нали? Кажи ми че е на него!
--Незнам кой е на него и кой не... Вземи се в ръце Хана.
--Майната Ви майоре! – изсъска момичето излизайки от стаята и натъртвайки на последната дума.
Хана се върна в стаята си побесняла и незадоволена от краткия разговор с човека, водещ ѝ се баща. Момичето влезе и седна на стола, като подпря с длан главата си. Погледът и се рееше в нищото, но след няколко минути нещо подразни окото ѝ. Нешо не беше наред и тя забеляза какво. Зениците ѝ се разшириха и тя полетя от стаята си, все едно беше видяла дух. Тя тичаше и тичаше, стискайки в ръката си намереното цвете, поставено на леглото ѝ малко по-рано. Най-накрая беше стигнала – намираше се на покрива на наблюдателната кула, а пред нея стоеше силуета на млад мъж.
--Зак? – попита недоверчиво тя, а мъжа се обърна с лице към нея.
--Не ме ли позна, мое малко синьо цвете. – отвърна и мъжа с ласкава усмивка и протегна ръцете си към нея.
--Зак! – Хана изкрещя отново името на любимия си и се хвърли в прегръдките му.
--„Обещавам ти, когато всичко свърши – ще се върна и никога вече няма да те оставя.” – това бяха последните редове в писмото, което Зак беше оставил на Хана. Сега той отново повтори тези дума и прегърна момичето още по-силно.
-------------------------------------------------------------------------
„И когато се върна, Хана, бъди моето момиче, до края на дните ми...”

~:Край:~

Ето го и края. Сигурно с грешките, но края ;Р

[Nuyomi]

Последните ми нови профилчета (Иве знам, че имам да ти правя и на тебе, но ще почакаш малко нали )

[Psycho.Dreamer]

Ммм...аз мого хареса ги
Само едно въпрос - от коя манга е първото профилче?

[Nuyomi]

от "Saihate no Kimi e" е мангата е yaoi и според мен е много яка

[Nuyomi]

http://tan4eto1992.deviantart.com/art/School-Scketch-106050086 - какво си надрасках в училище в час по Литература, точно до изречението - "Тартюф - социално-обобщаващ тип" И после той реши да си поговорим извън темата, а аз да си украся страницата
A да а това - http://tan4eto1992.deviantart.com/art/I-won-t-wait-forever-106050666 - е друга скица, май не много сполучлива, но все пак ^^

[Kiara_Yuichi]

Всичко е много хубаво Танче...
Може ли да те изнудя за профилче

[Nuyomi]

Всичко е много хубаво Танче...
Може ли да те изнудя за профилче

Сега нали си имаш нов ^^" всъщност ме мързи много

[Nuyomi]

Nuyomi-chan има ново профилче ^-^

[Sponsored content]